banner

На път за Перу


                     Не помня откога мечтая да отида в Перу. Прозаична мечта. Мнозина мечтаят да отидат в Перу и повечето от тях превръщат мечтата си в реалност. Е, и аз бях сред мнозината мечтатели. Беше горещо лято, през 2008 година. София бе почти празна – един от малкото периоди, в които нашата столица или както аз я наричам – „градът със сто лица“ беше почти прекрасен за живеене. Слънцето грееше и отпращаше столичани към далеч. Някои потегляха към морето, други се криеха под чадърите на градския плаж. За мен дните бяха работни и само в мислите си отивах далеч. Скрита зад щорите на слънчевия си офис, отвърнах мислите си от работния график, размечтах се и избягах далеч…. към онези географски  ширини, за които само мечтаех. Исках да отида в Перу. Не зная защо! Просто исках… И като понеже не можех да тръгна веднага, единственото, което можах да направя беше на един клик разстояние. Отворих Нета и небрежно драснах „пътуване до Перу“. Още първият пост, на който попаднах предлагаше пътуване, само след три месеца, при това тъкмо в периода, когато трябваше да имам рожден ден. Октомври ставах на 37години. Вече бяха отминали онези периоди, в които копнеех за шумни празненства с много гости…. Бяха ми се случвали и прекалявания, и …. всякакви пости, та без много да мисля, просто попълних онлайн форма за апликация и за минути, без много да мисля имам ли  или не средствата за такова пътуване, спрях да мисля за разумното пазаруване… и он-лайн заявих интерес да се включа в това пътуване. Затворих сайта, завърнах мислите си в реалността и попаднах отново в баналността. Имах да свърша разни работни неща и забравих за кратко своята мечта. Казвам „за кратко“, защото не минаха повече от три дни и онлайн резервацията ми напомни за себе си. Получих телефонно обаждане. Беше покана за среща с останалите записали се за това пътуване. Едва тогава в ума ми се разбунтуваха мисли….. „как така ще замина – нямах дори малка част от необходимата сума, не познавах нито един човек в „групата“, не знаех къде отивам, как ще пътувам, дали там, където искам да ида е сигурно и безопасно, колко е различна реалността от това, за което копнеем…“ и мислейки все в тази посока, реших, че постъпката ми е била неразумна! Оказа се, че е лесно да заявиш желание,  но… после ума – изпраща друго, вече „разумно“ послание! И така, разколебана от собствените си мисли се отдалечих от мечтите си…. Разговора ми по телефона беше кратък. Мислите ми минаха на бегом в ума ми – не събрах кураж да ги изговоря на глас. Ума ми нашепваше – откажи,…някаква история в отказ скалъпи,… добре, ама – не, не можах и дума в отказ да продумам…. Вместо „не“, отговорих – „добре“!

                 Дойде деня и уговорения час! До тогава в мислите в ума ми се бореха  - коя от тях да продиктува действията ми – неспирно се бореха….. „ще стоиш зад думите си и като онлайн си толкова смела, хайде да те видим колко си готова да стигнеш предела!?“. И понеже съм отговорен човек – реших, че на срещата все пак ще отида, пък…. Там ще му мисля, все нещо като оправдание за отказ ще измисля! Отидох. Видях малцина, само – седмина, които са се записали и мечтите си за пътуване с дестинацията Перу, са орисали. Не познавах нито един от тях! Всички бяха на възраст поне 10 години над моята. Повечето от тях отдавна се знаеха…. , да пътуват за еди къде си – заедно мечтаеха… Рекох си, „ето, виждаш ли, че грешиш, какво още е нужно та на разума си да се довериш!? “И тъкмо сценарии за отказ в ума ми почти се оформи….. и хоп, отново бяха предизвикани  формите и съдържанието на моите илюзии и норми! Чакахме да дойде инициатора и организатора на пътуването. Споменаха ми, че била една неотразима дама… Зачаках нейното появяване, не за друго, а защото беше редно на нея да кажа, че се отказвам,…. че „щото…еди какво си, аз няма да мога….“ И тъкмо се беше изчерпало всяко мое търпение и дамата се появи с цялото си сияние. Не й се налагаше да полага старание -  светеше и грееше цялата в обаяние. За мен изненадата беше огромна, а причината – скромна! Тази жена беше първият човек при когото някога започнах  да работя. Беше преди повече от 10 години, аз бях студентка и се налагаше да работя. Започнах работа в една неформална институция и… за пръв път в живота си имах шеф. 10 години по-късно (аз отдавна не работех за тази организация) срещнах моят първи шеф в живота, ..вече в друга, нова светлина. И така, в ума ми версията „отказ“ бързо отшумя. Мислите запътуваха назад във времето. Върнах се в периода на моите първи студентски години, другите говореха за предстоящо пътуване, а аз вече бях прекосила 10 години от живота си загледана в това, което беше отминало…. Дали чувах разговорите на масата и доколко ги разбирах, така и не разбрах, но в групата – записана се озовах и така се разделихме с нагласа да се видим скоро, отново на маса… да се запознаем, повеселим, знания и опит да споделим, капаро за пътуването – трябваше тогава да платим.

                Търкулнаха се бързо дните. Срещнахме се отново. Беше се случило нещо ново! Оказа се, че цялото мое мечтаене засега ще остане само такова. Пътуване щеше да има, но „до Перу“ – казаха щяло да бъде „догодина“. За сега плановете се промениха – пътуване щеше да има, но не за Перу, а за Непал и Бутан.

                Така вместо за Южна Америка щях да отида в Азия. „Какво пък“ – посрещнах промените с охота – „ще се радвам на живота!“

/в памет на Меги Колева/