banner

Катманду

             

            Септември 2008г. Беше свършил дъждовния сезон в Непал и започваше прекрасното за всички туристи време. В сезона на слънчевите, топли и недъждовни дни, населението на Катманду почти се удвоява. Прииждат от всички посоки разнородни групи от хора, търсещи различни неща – някои – предизвикателства, други – духовна пробуда, трети – просто водени от любопитство, а някои като мен бяха попаднали в Катманду водени от искрено желание да отидат в Перу….

             Вече седми ден откакто бяхме в Катманду. Бяхме свикнали с твърдостта на леглата. Почти и с лютивината на храната. Мнозина от нас вече бяха прекарали някои друг ден с болки в корема и разхлабен стомах – внимаваха каква храна си поръчват и каква е водата, която пият. Почти се бяхме адаптирали към нещата….така че се почувствахме свойски и решихме да опознаем нощния живот на Непалската столица. Разбрахме се да излезем. Уговорихме се за определено място и час  къде да се видим и къде ще отидем. Случи се така, обаче, че аз и още едно момиче малко закъсняхме. Пристигнахме на говореното място с минути закъснение. Другите ги нямаше - групата беше тръгнала без нас.

              Запътихме се и ние към уговореното място. Отвсякъде по улиците се чуваше музика, така че не можеше по шума да се разпознае дали и къде има заведение с музика. Сградите вечерта изглеждаха различно. Нямаше и следа от пазарите. Всички тротоари бях спретнати и изчистени. Магазинчетата бяха спуснали  плътни щори и…. улиците бяха почти безлюдни. По онова време в Катманду имаше вечерен час. Местните хора не смееха да излизат вечер. След 21.00ч. живота рязко секваше. Нарядко по улиците тук, таме се срещаше някой европеец, свикнал с нощния живот и пренебрегнал вероятната опасност  да попадне в конфликт с вечерните улични  военни постове. А те изглеждаха внушително – облечени в униформи, въоръжени с автомати, кръстосваха улиците и лицата има издаваха напрежение и не позитивно отношение. Нощната улична реалност на града силно контрастираше с дневната. Леко притеснени, сами и без възможност да се чуем с другите от групата, ние се забързахме към уговореното място. Заведението беше на последния етаж на една къща – от вън по нищо не личеше, че може там има заведение. Качихме се по стълбите нагоре и се почувствахме по-спокойни. Сградата ни приюти, от улицата ни скри…. За пръв път влязохме във вечерно заведение. Зад вратата пред очите ни се откри почти същата онази действителност, която разтупкваше сърцата ни през деня. Пъстрота и приятна шумота, глъчка в разен стил и език, радваше очите и ушите. По пода бяха нахвърляни всякакви по цвят и размери възглавнички. По тях стояха близко насядали един до друг всякакви хора. Отпиваха в чаша по нещо приятно, бърбореха и се суетяха. Беше много различно от всичко, което ние  разбирахме, мислейки за заведение. Непознати стояха почти интимно близо един друг. Докосваха се неволно и това не ставаше повод за дразги или конфликт, а се приемаше с радост от хора, които бяха в първа и които не бяха в първа младост. Проправихме си път сред насядалите. Не ни беше лесно. Огледахме се, надзърнахме зад всеки  ъгъл. Нямаше и след от другите в групата. Загрижехме се къде ли са, дали са идвали тук или са променили първоначалната ни уговорка и…. се запътихме към изхода с намерение да продължим да ги търсим в следващото заведение. Не знайно откъде се появи сервитьор. Приближи ни. Попита какво ще желаем. Обяснихме му просто, ч е търсим останалите от групата. Той се усмихна и ни отговори „другите Българи бяха тук, но не останаха. Тръгнаха на някъде другаде…“ Беше ни странно. Не бяхме споменавали, че сме от България. Нито пък бяхме описвали как изглеждат другите от групата. Оставихме мислите си без глас. Замълчахме, но разменихме помежду си питащи погледи. Момчето продължи да се усмихва търпеливо и сякаш беше прочел мислите ни, заговори меко, учтиво и гостоприемно: „Заповядайте, седнете, останете. Те ще дойдат…“. Ние разменихме повторно объркани погледи. Бяхме вече притеснени от ситуацията на пътя, а сега и това странно усещане, че не си останал един от многото в тълпата, че макар да си в шумотевицата и суетнята, за местните е ясно ти от кои си и…. дали си….Сведохме поглед и сдъвдахме на английски „друг път ще дойдем, ще дойдем…“. Момчето се усмихна още по-широко и ни каза нежно „няма друг път, утре си е за утре, вчера беше за вчера, сега е сега! Няма друг път освен сега!“

               Тръгнахме си умислени. Дори не продължихме да търсим другите от групата. Уличките в този час на нощта изглеждаха тесни и сиви. Музиката вече не се чуваше. Улицата беше заспала. Тук таме сенки прекосяваха забързани.  Прибрахме се почти на бегом в хотела. Тази нощ нара не беше толкова твърд. Постелята ми се стори мека и топла. Избрах съня и се замечтах за утрото и изгрева когато щеше отново да е пъстро, шумно, весело и прекрасно по улиците навън.

               „Няма друг път, утре си е за утре, вчера беше за вчера, сега е сега! Няма друг път освен сега!“ – чувах думите на момчето от заведението, насън!