banner

По подножието на Еверест

          Не съм алпинист. По всичко личи, че няма и да бъда в този си живот, поне! Мечтаех да отида до Перу. Записах се в група, която щеше да пътува до Лима и Куско, но буквално месец преди тръгването дестинацията на пътуването бе сменена. Бяха излезли дългоочаквани визи за Непал и Бутан и групата реши да не пропуска този шанс. Така планирайки път към Перу всъщност се оказа, че ще отида в Непал и Бутан.                       

           Географията никога не е била измежду любимите ми науки. Като бях ученичка - така и не разбрах какъв е смисъла да се изучава този предмет в училище. По-късно в живота, пътувайки, осъзнато избирах да отида там за където съм тръгнала без да се информирам къде се намира, какъв е климата, поминъка и пр. Исках да науча тези неща не от книгите, а потапяйки се в реалността на конкретното място – вдишвайки от въздуха, опитвайки храната, говорейки си с хората….. да възприемам света през техните сетива, такъв, какъвто е в техните представи. Така се случи и в това пътуване. Беше септември. В София беше златна есен, а за там където отивах ни предупредиха да си носим само тънки, летни, леки дрехи и плажно масло! Приготвих багажа си за дълъг летен престой. В мислите ми се очертаваха почти романтични представи за плаж, слънчеви лъчи и летен зной. Не знаех почти нищо за Непал, а за страната Бутан бях чувала само – споменаваха я като първа в класацията за „щастливи хора“?! Не можех да си представя какво означава това! В този период от живота си аз самата все още търсех кои са критериите, по които можеш да заключиш дали и доколко един човек е щастлив!            

             И така, с огромна раница на гърба, пълна с леки, летни дрехи, плажно масло, някои друг чифт удобни за ходене обувки, гримове, бижута и прочие подобни чисто по женски суетни неща, тръгнах за Непал. След около 18 часов полет (не един, а с прикачване) пристигнахме в столицата Катманду. Още със слизането ми от самолета първото нещо, което прикова очите и мислите ми беше едно огромно слънце – кацнало над планината, тъкмо в посока на залеза, аха, да се скрие. Летището беше много по – малко, отколкото сме свикнали да си представяме габаритите на едно летище. Багажът ни пристигна малко след нас. Моята раница беше имала, явно, изпъстрено с перипетии пътуване, защото пристигна порядъчно изцапана и ухаеща на плажно масло. С проста визуална експертиза бързичко установих, че всичките ми дрехи са станали в огромни петна от маслото и да, ухаеха прекрасно, но съвсем не ставаха за носене по моите критерии. Това обстоятелство провокира гнева ми, но противно на очакваната в Европа реакция в подобна ситуация, на Непалска земя…. понечих да се  нацупя, да заявя права и да потърся компенсация за нанесените щети,… но нищо не произлезе от това. Местните хора – говореха английски и това беше единственото, по което си приличахме – гледаха благо, усмихваха се, правеха всичко спокойно и бавно, поведението им беше …някак – равно.  Тяхното спокойствие неусетно завладя и мен! Беше вече вечер. Настаниха ни в хотел. Това бе второто голямо предизвикателство за моите градски, европейски представи. Оказа се, че стаите са доста лишени от удобства, а леглото беше такова, на каквото някога са спали нашите баби и дядовци. За първи път в живота си трябваше да спя на дървен нар. Тялото ми беше крайно изтощено от дългия път, така че игнорира дискомфорта. Доверих се на съня. Събудих се рано. Отпочинала. Свежа. Тялото ме болеше, непривикнало на твърдата постеля. Така започна моят първи ден в Непал – с изгрева на слънцето, с лекота на мислите и тяло, което копнееше за удобствата, на които бе привикнало. Засуетих се в избора на тоалет, но колкото и да избирах – всички мои дрехи предлагаха една единствена опция – някое друго петно и ухание от плажно масло….Та, започнах деня си с пореден опит за възражение. Не можех да приема реалността такава каквато е! …Тогава още не знаех, че всеки следващ ден от престоя ми ще започва все така – с болки в гърба и изцапани дрехи ухаещи на плаж. Разбира се, сложих си бижута. Суетата беше моята втора природа….И така започна моят път по улиците на Катманду, но всъщност навътре към мен самата из дебрите на суетата, добротата, красотата….Разбира се, разходиха ни по обичайните туристически маршрути, посетихме свети за местната култура места, будистки храмове. Запознахме се с будистки монаси. Размислих се какво е да прочетеш нещо за някои… в книги, справочници,  в интернет…. и колко се различава прочетеното от реално видяното, чутото, усетено и почувствано. Оказа се, че хората в Непал са изключително скромни, много позитивни и безкрайно добри. Правеха всичко (както забелязах още на летището) бавно, спокойно, с много отдаденост и доброта. Монасите бяха като другите хора, но всичко, с което ме впечатляваше който и да е местен човек – у монасите бе още  по-силно изразено. Тези хора бяха въплъщение на добротата и наивността в най-пълния смисъл на тези думи. Вярваха във всичко, което им казваш… После осъзнах, че това е така защото те самите никога не лъжат и не казват нищо различно от това, което мислят. И защото може да се вярва на думите им, те самите вярваха в нашите думи. Разбрах, че… макар да живеем на една и съща земя, ние бяхме много различни… Местните хора имаха свой светоглед. Той беше различен от нашия. Възприемахме една и съща реалност, но я отразявахме по различен начин. Техния начин беше с проникновение за важните неща и доверие към хората и света! За всеки от групата този светоглед бе малко или много търсен, желан, но всеки правеше своите лични крачки в тази посока с различен темп и по различна пътека.

              С всеки нов ден, Катманду ни  разкриваше - слой по слой – различни пластове от реалността. По централните улици срещахме пъстра тълпа от разнородни туристи. Звучаха различни езици. Местните хора не винаги разбираха нашите думи, но това не беше дефект, а напротив – ефект на комуникацията ни с тях. Защото не винаги разбираха това, което им казвахме или просто защото някои не говореха английски език, ние се научихме да общуваме без много думи, но с повече естественост, откритост и доверие! Навред по улиците се чуваше музика, неспирно се редяха мантри. И това съвсем не беше някому неприятно, звуците се лееха нежно и сладко. По-късно когато се върнах отново в България, все търсех, очаквах излизайки на улицата навън да чуя мелодия, да усетя ритъм. Когато вървях по улиците  на Катманду, реалността пъстрееше във всяко едно измерение. Виждах всякакви хора – и млади и стари, и светли и тъмни, и европейци  и азиатци, чувах всевъзможни езици, имаше хора с тънки летни дрехи и такива с зимни дрехи за планина…И понеже отидох там без да чета нищо за тази страна, нямах предварителни нито знания, нито нагласи. Едва тогава разбрах, че мнозина от „туристите“ в тази страна бяха там за да търсят духовността, а някои от тях отиваха в Катманду с идеята да покорят ако не Еверест, то поне някой друг по-малък връх. Живота буквално кипеше. Улиците бяха превърнати в безкрайни пазари и за наша изненада се оказа, че всеки от местните търговци е готов да се пазари. Цената беше крайно относително понятие, а по-късно попаднах в ситуация, от която разбрах, че в Непал ти сам решаваш дали да платиш цената или не. Беше последния ден преди нашето пътуване за България. Имахме само два часа до срещата на летището. Мобилните телефони нямаха никакъв обхват. Да се чуеш с някои от групата беше невъзможно, така че за да отпътуваме обратно за дома трябваше само и единствено да бъдем точно навреме на летището. Така групата се раздели, по двама по трима, се забързахме кой накъдето желае. Всички бяхме оставили „голямото пазаруване“ за последния ден, така че с бодра и забързана крачка тръгнахме по пазарите. Всички магазинчета бяха с широко отворени врати. Умели търговци предлага изкусително всякакви хубости от близо и далеч. Спряхме на едно дюкянче – купихме нещо. Спряхме на второ – купихме друго…и така неусетно времето се стопяваше, а с него и парите в джоба ни. Разбира се, ние имахме за цел да похарчим докрай останалите в джоба ни Непалски рупии, но скоро се оказа, че стойността на това, което бяхме планирали да купим значително надвишава наличността в портфейлите ни. Така започна едно от многото ни приключения в това пътуване. Продавача в поредния магазин, в който моята приятелка беше поръчала една торба с бижута събра всичко в един плик, поиска ни съответната цена и когато се оказа, че момичето с  мен нямаше необходимата сума, той просто затвори магазина. Взе торбата и извика такси. Обясни  ни, че отиваме в банка за да направим превод онлайн. Разбира се, преди това изчерпахме всички възможни варианти за теглене през банкомат и пр. Така се качихме на „такси“! Е, това се наричаше такси, но не беше дори и подобно на това, което ние наричаме такси. Колело с закачена двуколка, ни подрънкваше ритмично по натоварените с движение улици. Отвред около нас прииждаха много други подобни „таксита“, тук-таме коли се надпреварваха в трафика, но най-многобройни участници в движението бяха безбройните малки моторчета, които буквално се  материализираха от всякъде и изчезваха незнайно къде. Досега бяхме опознали само пешеходните улици на Катманду.  Малката разходка с такси ни отведе в абсолютно друг свят. Улиците жужаха. Движението се регулираше по незнайни за нас правила. В целия град, обясни ни търговеца, имало само един светофар. За да разберете поне малко колко стреснати и реално притеснени се почувствахме ще добавя само скромния факт, че в Катманду живеят почти същия брой хора, колкото в София. Возейки се в шумното такси, можехме да разгледаме онази част от града, която туристите обичайно не виждаха. Бяхме забравили, че пътуваме към банка и че се нуждаем от пари, мислите за плащане бързо отстъпиха пред напиращите мисли дали няма от някъде да ни ударят. Всъщност, не мислехме „дали“, а  „от къде и с какво“ ще ни ударят! Минахме през разни квартали. Редуваха се нищета и разкош. И Катманду като  другите мегаполиси беше столица със поне сто лица! Стигнахме заветната банка. Облечени с многократно обличани дрехи. Изморени. Поизпотени…попаднахме в ситито на града в типична, почти европейска банкова работна среда. Зачакахме търпеливо, аха да успеем, отдавна бяхме  спрели да се смеем и вече му се виждаше на казуса края, но – не, не се получи банков превод. Тръгнахме си от банката. Времето се топеше, а ние все някакси трябваше да стигнем до  летището за нашия полет. Моята приятелка, видимо притеснена от цялата ситуация, пожела да се откаже от пожеланата стока и въпреки че за нас това изглеждаше да е единственото възможно решение, реалността в Непал отново се оказа различна. Търговеца ни прегърна с огромна усмивка.  Пъхна в ръцете ни торбата с всички пожелани неща. Добави и една набързо надраскана бележка с банкова сметка и ни изпрати с думите „когато се прибереш, ако искаш преведи сумата по моята банкова сметка“. Ние останахме същисани…, смотолевихме “ама как така?!“, а той не спираше да се усмихва и само добави „ти решаваш, това е твоята карма“! Останахме в мълчание. Тя  държеше в ръце скъпоценната си торба и не вярваше нито на очите, нито на ушите си…

Това е само малка част от многото специални и невероятни неща, които преживяхме в това пътуване. Имаше от всичко. Имаше объркващи и странни неща, имаше благословени мигове и радости от душа.....    (следва продължение)