banner

Бутан - СТРАНАТА НА БРУТНОТО НАЦИОНАЛНО ЩАСТИЕ

                  Беше началото на ноември 2008г. Вече 10 дни откакто бяхме в Катманду. В програмата на пътуването ни следваше 7- дневен престой в Бутан. Взехме само част от багажа си и се качихме на вътрешен самолетен полет. Полетяхме към Бутан.  Времето беше прекрасно. Небето беше ясно. Преди да се качи над облаците самолета летеше толкова ниско, че виждахме през прозореца целият град Катманду - смаляваше се пред очите ни събран  като на длан. Промени се перспективата. Хората заизглеждаха безкрайно малки, пътищата станаха пътеки, храмовете все още се забелязваха, просто защото бяха построени на някой висок хълм.  Прекосихме нивото на облаците. Бяла пелена обгърна земята, скри я от погледите ни, но ни показа…извисяващото се в небесата. Пилотът на самолета ни съобщи да обърнем на ляво очи за да видим възможно най-отблизо заветния за мнозина, Еверест! Уау, беше достолепен! Върха се сливаше с небето. Небето сякаш го прегръщаше, а върхът - на любовта му с любов отвръщаше…След кратък полет над облаците, приближихме отново Земята. Снижихме се и самолета се подготви за кацане. Надзъртахме през прозореца. Виждаше се отново Земята, но вече беше различна и картината, и красотата. Природата беше китна, подредена и много зелена. Измежду хълмове и планини, землищата бяха немного. Разположени все по баири, земите бяха подредени и обработени на тераси.

                 Бутан ни посрещна различно. На летището ни очакваше гид. Мила, усмихната дама, която (после разбрахме) е сред малцината Бутански жители, които говорят английски език. Тя ни разясни каква е програмата за дните, които щяхме да прекараме в Бутан. Обясни,  че ще бъдем навсякъде заедно, че не е желателно да се отделяме от групата и че за всичко, което ни интересува трябва да се обръщаме към нея. Обяснението беше поднесено учтиво и пожелателно. По-късно разбрахме, че да се движим в група навсякъде придружени от нея не е само учтиво гостоприемство, а ограничение в параметрите на нашите възможности. Бутан (по това време) беше изключително затворена за туристи страна. Малцина (не повече от 3000 човека на година) получаваха туристически визи и техния престой зорко се охраняваше от туристически гид.  Настаниха ни в хотел. Обясниха ни строго, че в Бутан е забранено купуването, продаването и пушенето на цигари. Забраната имаше толкова зорко съблюдение, че можеше за употреба на тютюн да бъдеш арестуван и респ. – съден. Ние взехме в предвид това ограничение, но в групата все пак имаше хора, които пушеха. И все таки, в един момент пушещите измежду нас се оказаха  без цигари. За наше удивление все пак се намериха хора, които тайно пушеха в хотела. Бяха индийци. Мило предложиха цигара на пушачите в нашата група, но цигарата беше индийска и толкова силна, че буквално удряше в петите! Така безславно приключи нашата цигарена одисея. Местните хора, си имаха своя версия на употребата на тютюн. Всички по улицата, от малки до големи (предимно мъже) дъвчеха нещо. Вървяха и плюеха по улици и тротоари. От ‚нещото“, което дъвчеха венците и слюнката им ставаха ярко червени, така че вред по улиците беше изпъстрено с ярки подобни на кръв петна. Ние, разбира се, попитахме любопитно, какво е това, което всички така жадно смучеха, дъвчеха… и получихме отговор, че става дума за ядката на едно дърво, която се завива в лист от друго дърво,….и…. така се получаваше нещо като голям бонбон, който приличаше на нашите лозови сърмички. Този „бонбон“ продаваше навред и всички си го купуваха и консумираха. Естествено, предложиха и нас да опитаме. Двама от групата смело заявиха желание и опитаха. След кратки минути съобщиха, че им изтръпва устата, не чувстваха езика си , получиха позиви за повръщане и автобуса ни спря насред път. Последваха два – три часа на бурно изчистване – не просто плюеха червена слюнка, а повръщаха бурно. Когато стреса на телата им поотмина продължихме пътя си с бусчето, което ни возеше. Прочие в Бутан колите на улицата са рядкост. Карат се малко, но качествени, скъпи коли. Воланът е десен. Движението е в обратна на нашата посока. Местните хора ни разказаха, че последната катастрофа в страната е била през 1971година. Замълчахме втрещени! Думите бяха излишни….

                   В 4 от 7те дни пътувахме. Пътя се виеше все нагоре сред стръмнини и завои. Колкото по-далеч от  столицата отивахме толкова по-девствена ставаше заобикалящата ни природа. В страната - научихме от нашия гид  - няма промишленост. Развиват се само занаятите. Природата и културата са държавно богатство и  монархията строго ги пази. Нашите домакини ни заведоха на много и интересни, ключови за поминъка, културата и историята на тази страна места. Грижеха се всеки ден от престоя ни да бъде наситен с впечатления. Навред бяхме заобиколени от колорит, невероятна – чиста и почти девствена природа, самобитна култура и традиционализъм. Местните хора не говореха английски език, така че рестриктивните мерки, които домакините налагаха на туристите, се изпълняваха лесно. Навсякъде се чуваше само местна реч. Облеклото на хората беше традиционно за тяхната култура, не променяно от почти век. Мъжете носеха типичната за тях дреха (подобна на кимоно), наречена „го“. В загърнатите й страни - над пристегнатия колан -  слагаха всичко, което им е нужно когато са на улицата, така че „коремите им“ изглеждаха огромни и ставаше причудлива картина когато започнеха да вадят изпод дрехата си какви ли не малки и големи неща. Насред централни градски зони, важно място заемаха открити пространства, които се ползваха за стрелбища. Там мъжете стреляха с лък. Стрелбата с лък е национална традиция и Бутан има свой национален отбор, който участва в международни състезания по тази дисциплина. Дамите в Бутан бяха по свой начин впечатляващи. Дрехата им – също традиционна - беше не по-малко характерна -  обгръщаше и скриваше раменете и ръцете им, както и нозете им и се състоеше от няколко слоя плат, които грижливо се полагаха върху тялото – слой след слой по определен, грижовно пазен ритуал. Дрехата пристягаше талията и правеше фигурите им да изглеждат още по-фини и издължени.  За нас времето беше топло, така че обличахме леки, летни дрешки с голи ръце и рамене. Това провокира много мъжки , така че бяхме учтиво помолени от нашия гид да обличаме дреха с ръкав. Кухнята беще вкусна, не много обилна спрямо нашите представи. Месо в менюто липсваше. Местните хора преобладаващо не консумират месо. В редките случай когато присъства месо в менюто им то е от вече починали животни. Това е част от тяхното религиозно мислене. Месото е продукт от отнет живот. В Бутан се изповядва Будизъм, но религията – официално приета от държавната е  Ваджраяна -  Тантрическа  будиска версия или Тантраяна. Неговите визуални символи бяха навсякъде около нас. По стени и фасади на домове и други сгради бяха пищно изобразени фалуси и картини, изобразяващи проникването на мъжката енергия в женската. Прочие Бутан е страна, в която сливането на мъжката и женската енергия има особено място. В страната текат две големи реки. Едната е наречена ‚мъжка“, а другата – „женска“ река. Мястото където се двете реки се сливат в общо корито е  знаково за страната и хората. Там е построена и крепостта Punakha Dzong. Дзонк на Бутански означава крепост. Всички крепости, които видяхме са дълбоко скрити в планината, някои от тях – буквално кацнали на някоя стръмна скала. В тези крепости се пазят важните за народа и културата му писмена, обичаи, занаяти и религиозна култура. Забележителна е и архитектурата в много от градовете. Някои от сградите като форма и външно оформление по фасада удивително напомнят за някои емблематични  сгради в Копривщица и Троян. Усещането, наистина е странно… в малките градчета и селца – фасадите на домовете са изписани с гигантски фалуси и дракони, пъстреещи ярко в цялата гама от жълто до ярко червено,  в столицата и в други градчета -  храмовете и обществените сгради, архитектурно и в декоративен детайл уникално напомнят за Българското Възраждане. Нещата, които видяхме в Бутан са много и различни. За повечето от тях съобщават и други пътешественици, затова ми се иска да разкажа за едно изключително преживяване, което бе много специално за нашата група.             

                  През тези 7 дни, в които бяхме гости на Бутан, страната празнуваше. За първи път в историята на Бутанската монархия, действащия крал щеше да предаде короната си на своя син приживе. До тогава традициите в страната  са повелявали унаследяването на трона да става след смъртта на действащия крал. Младия престолонаследник Джигме Кхесар Намгиел Вангчук (тогава само на 28г.), както разбрахме беше изучавал политология в Оксфорд. И като образован и модерно мислещ млад човек, носеше нов полъх в живота на  държавата. В изключително традиционното, бих казала – ортодоксално мислене и традиции на Бутанската култура, младият престолонаследник посяваше семенцата на модерното, европейско мислене. Изключително вълнуващ за местните хора беше и факта, че бъдещия крал все още не беше женен. Всички момичета се готвеха трескаво – коя от коя да е по-красива на церемонията, лелейки тайно да бъде забелязана от краля. След два дни трескава предпразнична еуфория започнаха и тридневните тържества. На стадиона в столицата се случваха пищни тържества с много танци и песни. Оказа се, че за събитието  в страната бяха дошли много чужди делегации. Официални лица връчваха послания и поздравителни писма от различни държави. България нямаше своя делегация, така че ние (8 българи) бяхме измежду щастливците присъствали на живо на коронацията на краля! Някои от нас носеха със себе си някои български сувенири. Събрахме ги и спретнахме скромен подарък от България за бъдещия крал. Едно прекрасно момиче от групата поднесе подаръка и…. ще ви издам една тайна, всички се шегувахме, че може тъкмо тя да спечели мъжкото внимание на краля! Празненствата траеха три дни и три нощи, точно като в приказките – дневните пищни песни, танци и поздравления завършваха с фойерверки, а на следващия ден започваха отново с изгрева на слънцето. Целият стадион беше пълен с хора – млади и стари,  от близки и далечни Бутански градчета и села се бяха стекли да видят краля си и….той да види тях! Беше незабравимо!

                Още много може да се разкаже за Бутан. Това е чудно място - едновременно прекрасно, удивително и контрастиращо – провокира в ума въпроси и асоциации, буди любопитство и всява респект… „Страната на гърмящия дракон“ както я наричат, освен че е пълна с изрисувани дракони, събужда и Дракона във всеки от нас… Тогава харесах Бутан, но очаквах с нетърпение да си тръгна от там. Не можех да спра мислите си за Катманду. Чувствах Непал като свое място. За Бутан не можех да кажа същото. Сега… като се размислих, бих отишла отново в Бутан и сигурна съм, че там е вече различно, че много от традиционното старо е отстъпило място на новото и модерното, а това би било жалко… просто защото някога когато аз видях Бутан – държавата беше самобитна и автентична!